Нямам идея колко от вас са гледали филми с роботи, които изглеждат много по-големи, направо огромни, спрямо хората в тях. И настава обичайно една тежка битка, в която има поделено надмощие. Естествено във филмите роботите в крайна сметка губят спрямо хората, които са много по-малки от тях като физика, обаче имат характер и емоции. Но във футбола не винаги е така. Точно в ролята на тези машини ми изглежда Манчестър Юнайтед сега. Отборът, воден от Жозе Мауриньо, играе като робот, в него липсва онзи блясък, който познаваме от 90-те, дори и от първото десетилетие на този век (макар че още тогава Фъргюсън беше обвиняван, че не е лишил съзнателно отбора си от красота в играта). Не че това е лошо, напротив! Това си е печеливша стратегия, която видяхме и в мача с Челси. Но е различно от … Манчестър Юнайтед.
Персоналната отговорност
Жозе Мауриньо се отличава от другите мениджъри с много неща, но в последно време забелязвам очевидна тенденция при него да планира мачовете си, така че да вмени персонална отговорност във всеки играч и ако той изпълни задачите си, тогава отборът ще има успех. А ако всички изпълнят задачите си, тогава вече победата е сигурна. Конкретно в двубоя с Челси се случиха няколко неща, които са ми любопитни. Може би заради това и трансферите на отбора са насочени към привличането на големи звезди, които с индивидуалните си качества да носят после колективен успех. Нещо подобно преди години се случваше в Челси, а и като цяло е патент на Мауриньо.
Връщам се на мача в неделя. Когато лондончани владееха топката се наблюдаваше почти персонално покритие в средата на терена. Лукаку пресираше Аспиликуета, Марсиал бе срещу Рюдигер (или обратното), Санчес и Погба пък действаха конкретно срещу Канте и Дринкуотър (тук ми се струва, че Жозе очакваше да играе Фабрегас). Така Кристиансен оставаше сам с топката, но нямаше на кого да я подава. На няколко пъти опита да я изнесе и сякаш се получи, но не това трябваше да е играта на Челси. Мактомини и Матич пък се грижеха за Азар и Уилиан. На двата фланга си имаше явна персонална битка – Валенсия срещу Моузес, а Ашли Янг се грижеше за Алонсо. В общи линии по този начин Мауриньо вмени на всеки конкретен футболист от своя тим отговорността да се занимава с конкретен играч на противника.
Проблемът дойде от факта, че Уилиан и Азар се чувстваха много удобно така, защото са добри дрибльори, бързи са като скорост и владеене на топката и създаваха усещането за предимство на Челси в големи периоди от мача. Голът падна точно заради умението на тези двамата да намират пространствата и да ги използват. Завършващият удар на Уилиан беше изпратен в мрежата на Юнайтед с ярост и страст. Само че Азар не може да играе с това темпо 90 минути. Нямам идея защо се получава така, но твърде често той е активен в рамките на 50-60 минути и после изчезва от полето. Вероятно и това Мауриньо го е имал предвид в стратегията си. Дали е заради това или нещо друго, но наистина след почивката белгийският магьосник на Челси изчезна от полето и се наложи Конте да търси друго решение. И тогава вече Юнайтед можеше да реши мача в своя полза.
Атаката на центъра
Принципно се смята, че централната зона е най-наситена във футбола и умението на мениджърите да построят отборите си, така че да затворят центъра и да използват фланговете. В конкретния случай Мауриньо насити средата на терена. Там бяха подредени в две колони играчи, един зад друг. Лукаку и Марсиал, Санчес и Погба, Матич и Мактомини и накрая Линдельо и Смолинг. Това са общо 8 полеви играчи от 10 възможни, които са структурирани в центъра на игрището . От другата страна принципно би следвало да е същата подредба, но Азар иУилиан например обичат да отиват на фланговете точно, за да имат възможност да овладеят топката на спокойствие. Дринкуотър и Канте пък „вършеят” по цялото игрище, а Мората не може да играе добре с гръб към вратата, лесно губи топката и създава възможности за контрадействия. Да не говорим, че тримата бранители на Челси принципно (според първоначалната подредба) са поне на 20 метра един от друг (говорили сме друг път по темата). Идеята е да не са близо, за да не може противника да ги пресира.
Изравнителното попадение на Лукаку дойде след комбинация през централната зона. Кристиансен излезе напред, загуби единоборството и в един момент играчите в червено бяха повече от противника си в тази зона. В крайна сметка Лукаку реализира. Когато на терена се появи Джеси Лингард, схемата не се промени, само се смениха позициите. Можеше ясно да се види тенденцията, Юнайтед да атакува централната зона. В редица приложения в интернет са показани усреднени позиции на играчите на полето в рамките на 90-те минути. И ако начертаем условно разстоянието между двете наказателни полета, а добавяйки като ограничение страничните линии на същото това наказателно поле (извинявам се за повторението, но искам да съм точен), тогава ще се окаже, че в това пространство е имало 8 души от Манчестър Ю и само 6 от Челси. Ето там Мауриньо спечели битката, а Конте не съумя да изнесе играта на фланговете, където принципно лондончани можеше да имат повече успех.
Грешките на младите
В неделния двубой имаше двама млади играчи, които направиха солидни грешки за головете – Кристиансен и Мактомини. Младият полузащитник на Юнайтед няма право да се спира, както го направи при попадението на Уилиан. Трябва да гони съперника до края на атаката (освен ако не се търси изкуствена засада), а и цялата стратегия на Юнайтед бе базирана на персоналната отговорност. Кристиансен пък при изравнителното попадение допусна болката да го разконцентрира. Това един опитен бранител няма да го направи. При решителния гол пък грешката на Кристиансен при центрирането е толкова голяма ,че се учудвам от липсата на коментари от Конте по темата. Може би и той не иска да сочи пръст младото момче. Казвам всичко това, за да покажем още веднъж, че всеки млад играч (най-вече в защита) има нужда то време и брой направени грешки, за да се развива. И без тези проблеми няма как да се върви напред.
Завършвам с роботите. Юнайтед се проявява точно като такъв клуб. За Мауриньо (а очевидно и за шефовете) най-важното е победата и трофеите. Другото е опция. Би било хубаво да го има, но ако го няма, не е болка за умиране. Аз съжалявам, защото имаше време втората половина на 80-те години например), когато Юнайтед живееше с идеята, че хубавият футбол е по-важен от много други неща. Да, животът се променя, стойностите също. Не бива да упреквам никого, просто го констатирам с известна доза тъга.
